ProPack

В поредицата си от статии за ProPack, специалистът в областта на флексопечата и отговорен редактор на сп. Полиграфия Атанас Джажев ни запознава с перипетиите и повратните точки в развитието на тази технология, без която съвременното опаковане изглежда немислимо. В настоящия материал авторът ни разказва за „първите стъпки“ на флексопечата в България в годините на социализма.

Както е известно, около края на 50–те и началото на 60–те години на ХХ век, флексопечатната технология вече е утвърдена в европейски и световен мащаб и има своя фи­зиономия, традиции, достижения. Нейното развитие и раз­пространение се обуславя от необходимостта да се пе­чата върху навлезлите в практиката през 50–те години непопивни материали. Двете потенциални кандидатури за палмата на първенството в тази област са на флексопе­чата и дълбокия печат. Това води до по-нататъшното им развитие в техническо и технологично отношение.

През 60–те години у нас, макар да се използват масово опаковките от хартия, прохождат и първите изделия от полиетилен. Несъмнено, някои изделия, дори и хартиени, са по-пригодни за печат и конфекциониране от рола. По това време вече е налице българска полиграфическа общност. Дипломираните ™ представители са възпитаници основно на руската школа, но вече се появяват и първите специали­сти, получили образованието си в ГДР (Германската Демо­кратична Република). Немалка част от кадрите са завър­шили в България. Може да се говори дори за поредно поколе­ние полиграфисти. Съществуват и потомствени такива. Стратегическите решения за развитието на полиграфия­та се вземат в Главното управление на издателствата, полиграфическата промишленост и книгоразпространени­ето към КНИК (Комитета за наука, изкуство и култура).

Полиграфистите познават флексопечатната техноло­гия, макар и бегло. Водещ сред печатните технологии е оф­сетовият печат заради по-високото качество. Същест­вен дял има и високият печат — букво– и редоливен. Все още се използват, макар и ограничено, дървени високопечатни форми. Отношението на полиграфистите към флексопе чата в онези години е откровено негативно. Причината за това е ниското качество на отпечатъците, което е постигнато до момента. Особено дразнещи са ефектът на ореола и „кухата“ растерова точка. Печатарите с нем­ско образование наричат този дефект „quetschverfahren“. Обективно погледнато, към онзи момент, флексопечатът наистина съществено изостава от офсетовия печат как­то по качество, така и по обхват. При това, технологич­ният дефицит в областта на производството на опаковки и амбалажни хартии, съчетан с тенденциите за въвежда­не на флексопечата в други социалистически страни, кара специалистите от Полиграфиздат да се замислят за евен­туално приложение на флексо-технологията в български ус­ловия. Днес не е съвсем ясно как е взето решението за въ­веждане на флексопечата в България. С компетентност за вземане на подобно решение по онова време е разполагало ръководството на Полиграфиздат. Към началото на 60–те години в СИВ* вече съществува производител на флексопечатни машини (VEB Druckmaschinenwerke, Leipzig) и това навярно е спестило търсенето на доставчик по „второ направление“**. Вероятно така се стига до избора на ма­шина, произведена в ГДР...

През 1963 г. на обучение в Германската Демократич­на Република заминават трима представители на фабри­ка „Мадара“ — София. Това са Деян Милков, Димитър Геор­гиев и Тодор Рашков. Първите двама са заети с печатни­те процеси в „Мадара“, а Рашков е техник по поддръжката в същото предприятие. По време на двумесечния си прес­той в лайпцигската фирма Verpakungs Mittelwerke, те усво­яват в основни линии производството на гумени клишета и печата по флексоспособ с немските машини от серията Ultra–flex. На следващата година в „Мадара“ са инсталира­ни три флексопечатни машини, заедно с оборудването за производство на печатни форми. Най-напред е пусната в действие едната от по-тесните машини Ultra–flex 64. На практика, това е първата флексопечатна машина в Бълга­рия. Тя е четирицветна, колонен тип с печатаема ширина 640 mm. Предвидена е за печат рола-рола, но също и на ро­ла-формат. Стъпките на печат варират от 280 до 620 mm през 10 mm. Машината е снабдена с две навиващи секции и обръщащо устройство, което създава възможност за пе­чат 4+0, 3+1 или 2+2 цвята. Сушенето е конвенционално — с топъл въздух. Възможно е да се печата с водо- и спирт­норазтворими мастила. Максималната скорост на печат е 180 m/min. Габаритните ™ размери са: ширина 2500 мм и дължина 5500 мм. Машината тежи 5800 кг.

Другите две флексопечатни машини, инсталирани в „Мадара“, са съответно Ultra–flex 64 и Ultra–flex 100. При по­следната разликата е само в ширината и в невъзможност­та за печат рола-формат. Инсталирано е също и оборудва­не за производство на гумени печатни форми, в което вли­зат: машина за вулканизиране на формите Vulkan на фирма Fisher&Kreke, установка за шлайфане на обратната стра­на на клишетата RS. Освен това, е закупена машина за монтаж на печатни форми и пробопечат Z110. В началото на 1964 г. машините са пуснати в експлоатация и се пре­минава към нормален цикъл на работа. С новите флексо­машини се произвеждат, както традиционните за „Мада­ра“ тетрадки, така и други продукти като амбалажна хар­тия, пликове за писма, опаковки за бонбони и опаковки от целофан.

Стартирането на новото производство не минава без проблеми. Опитните флексопечатари и технолози си­гурно ще отгатнат, че те основно са свързани с мастила­та и съхненето. Проблемите най-често се проявяват при печата на целофаново фолио. Изход от ситуацията е наме­рен в специалния разредител Agorin, производство на нем­ската фирма Hartman. Друг проблем, естествено, е съхне­нето или по-точно несъхненето на мастилата. Български­ят гений намира практично решение чрез добавянето на 15 кварцови лампи след тунелната сушилня. Това „побълга­ряване“ създава възможност за производството на широ­ка гама продукти от различни материали.

А заявки има в изобилие. Към този момент „Захарни за­води“ — Горна Оряховица не разполагат със собствено про­изводство на опаковки и са основен клиент на „Мадара“. Други, много активни клиенти, са тогавашните „вериги магазини“ — НарМаг, ДетМаг, Кореком, както и „хипермар­кета“ ЦУМ. След време, в последния са поставени специал­ни стойки, на които се поставят ролите с амбалажна хартия, и така, освен форматирана, „Мадара“ започва да про­извежда и продава и ролна амбалажна хартия.

Дизайните са семпли, тъй като са съобразени с тех­нологичните възможности на флексопечата към момента. Печатат се дву– и трицветни дизайни, без растер и осо­бени изисквания за пасер. Самите дизайни включват надпи­си, фирмени знаци и пр. Опаковките също са непретенци­озни. Към онзи момент за клиентите на „Мадара“ по-важно е изпълнението на плана, отколкото визията на изделия­ та, а за крайния потребител — наличието на стока в ма­газина е достатъчно. При липсата на конкуренция, външни­ят вид на стоката губи тотално значението си, затова и претенции към дизайна на опаковките почти няма. Дори наименованията на стоките са непретенциозни: „Сол готварска“, „Захар кристал“, „Суха паста“, „Шоколад фин мле­чен“... Рядко някоя стока има конкретно наименование и за­това остава в съзнанието на потребителите. Типичен е случаят с Шоколад „Крава“. Едва през 70–те и 80–те годи­ни това положение започва да се променя и то отчасти...

На тези първи флексопечатни машини са отпечата­ни тетрадките, на които с неукрепнала ръка са се учили да пишат повечето от нас, листата за писма, върху кои­то сме споделили най-съкровените си мисли, опаковките на най-сладките бонбони от детството ни. Невъзможно е да сме забравили онези тетрадки с Мадарския конник и таблицата за умножение на гърба, карираните листа и листата с широки редове, пликовете за писма с надпис Par Avion, опаковките за бонбони, амбалажните хартии с над­пис НарМаг или ЦУМ. А особено желаните стоки, опакова­ни в хартия с надпис Кореком и закупени със скришом купе­ните долари?

Не зная дали все още съществува Първата българска флексопечатна машина. След 1989 година става ясно, че амортизираните машини на „Мадара принт“ ще бъдат продадени. Една или две машини са закупени от частна фирма, помещенията на която се намирали около Сточ­на гара; пресата за вулканизиране на печатните форми — от „Поликарт“ ООД — Костинброд; другото оборудва­не се превръща в скрап. В тези първи постсоциалистиче­ски години флексомашините стават обект на нови надеж­ди — тези на току-що излюпените предприемачи, захвана­ли се с бизнес, който от днешна гледна точка по мащаб и перспективи изглежда смешен. Много е вероятно първата флексопечатна машина в България отдавна да е наря­зана на скрап. Не успях да установя със сигурност дали е претопена или все още работи. А може просто да събира прах в някой склад? Би ми било интересно да узная каква е действителната и съдба! А на вас?